Приключението в прохода Шипка

    © Кирил Тенев

    Прибирах се. Бях в старата столица Търново и ми престоеше преминаване на Балкана по пътя към Хасково. Денят беше хубав, топъл и свеж майски следобед. Пътят сух и чудесен за пътуване. Не знам само кой дявол ме накара да сменя обичайния си маршрут. Вместо през лекия, приятен Хаинбоаз някак без да искам свърнах към Габрово и прохода Шипка. Не обичам този проход още от времето, преди да взема шофьорска книжка, когато съм минавал през него с баща ми. Не го харесвах заради многото остри завои и пъхтящите тежкотоварни автомобили по тях. “Нищо – помислих си, – скоро не съм минавал оттук. Тъкмо ще разнообразя маршрута. Толкова години подред – Русе-Хасково все през Хаинбоаз, този път нека да е по-различно.” Настъпих педала на газта и поех спокойно към прохода.

    Както винаги Балканът ме посрещна с чудесни гледки към зелените си склонове и баири. Въздухът – свеж, изпълнен с аромати на цветя и горски билки – ме накара да отворя прозорците на колата и да намаля скоростта до приемлив минимум така, че да не преча на никого. Автомобилът ми беше в перфектно състояние, двигателят работеше чудесно с предостатъчна и дори излишна мощност за стръмното изкачване към превала. Радвах се как леко и безпроблемно влизам в поредния завой и излизам без никакво затруднение. Дори започнах да се чудя защо ли толкова много съм отбягвал този проход, след като явно не е чак толкова труден и опасен за преминаване. Подсмихнах се под мустак и затананиках някаква песничка заедно с радиото. Имам си една любима фраза, за която често се сещам: „Щастието не е на върха на планината, а по пътя до там.” В този момент бях щастлив и се радвах на изкачването към върха. Но по този път има опасности, трябва да се внимава, а аз забравих това правило, омаян от красотата на природата, аромата на билките и птичите песни...

     

    На един много остър завой някакъв очукан москвич изскочи насреща ми. Успях да го видя само за части от секундата, без никакво време за реакция, и последва страшен челен сблъсък. Звукът напомняше на този от експлозия – оглушителен шум на мачкащи се, късащи се железа, счупени се стъкла и пластмаса.

    Настъпилата тишина секунди след това тишина бе поразителна. Сякаш бях в нищото. Абсолютно мълчание. Спокойствие. Сякаш животът бе застинал на стоп кадър и се намирах някъде на границата между два отделни свята.

    После се появи болката. Тя ме извади от нищото.

    Силната болка в гърдите. Коланът. От него идваше тя. Месец по-късно още щях да имам диагонално разположена червена ивица от рамото към кръста, причинена от съприкосновението с предпазния колан, който ме бе спрял. Но той ме спаси. Откопчах го и погледнах към потрошената кола насреща. И там не бяха в по-добро състояние, но явно нямаше сериозно пострадали, защото взеха да излизат един по един. Първи... Втори... Трети... Пети, шести... Леле, истина ли виждам, или нещо ми стана от удара?!

    Измъкнаха се цели осем парчета роми от този москвич и  едно малко момиченце заедно с тях. След кратко оглеждане, тюхкане и охкане какво съм направил на хубавата им кола, те тръгнаха навъсено към мен, за да ме бият. За мой късмет точно тогава започнаха да пристигат и първите автомобили отдолу и отгоре. На завоя, където двете ни коли бяха затворили пътното платно, се образува сериозно задръстване. Някой се обади на полицията, а други няколко мъже се заеха да отворят пътя. Естествено, насочиха се към моята кола, защото беше по-малка, по-лека, и без затруднения успяха да я преместят, колкото да освободят място за преминаване. Сложиха я срещу москвича, в неговото платно. Междувременно седях в тревата и наблюдавах безучастно. Като зрител в кинозала... и сякаш не участвах в сцената. Не ме интересуваше нищо и никой. Бях жив и си давах сметка, че само преди броени минути бях срещнал смъртта и бях погледнал в очите й.

    Стресна ме строгият глас на полицая от КАТ:

    – Документите ви, господине. Свидетелство за управление, талон на автомобила, преглед.

    Чак сега, запътвайки се към трабанта, осъзнах сериозността на положението. От една страна и двете превозни средства бяха в окаяно състояние, негодни за движение. От друга – новото местоположение на колата ми след преместването й от бързащите водачи в колоната не беше никак добро. Понеже се намираше в другото платно, единственото, което можеше да се заключи бе, че съм навлязъл в насрещното движение и съм виновникът за произшествието.

    Опитах да обясня това на полицая, но за съжаление, хората преместили колата ми, бяха заминали по пътя и никой от тях не се намираше на местопроизшествието. От тумбата цигани в москвича не беше останал почти никой освен водача с момиченцето. Другите сякаш се бяха изпарили. Не можех  да използвам в своя защита дори аргумента за претоварения имавтомобил. Нищо, важното бе, че съм жив. Полицаят ме подложи на тест за алкохол и като видя, че е отрицателен, се зае да ми пише акт за несъобразена скорост и причиняване на ПТП поради навлизане в насрещното движение.

    Всъщност не споря за вината и за това, кой причини катастрофата. Истината бе, че двете коли се срещнаха някъде по средата, почти върху осевата линия, и едва ли можеше със сигурност да се установи кой повече или по-малко е бил в чуждото платно. Спорна ситуация, но беше без значение при положение, че нямаше пострадали хора. В това време пристигна Бърза помощ и започна да ни преглежда за наранявания и вътрешни травми. Като осъзна, че аз съм този, на когото пишат акт, другият водач внезапно се сети колко много е пострадал – той и колата му, и дъщеричката, и колко много ще му струва лечението, и ремонта на превозното средство. А когато лекарят спомена, че виновният ще трябва да поеме разходите по лечението на пострадалите, като по команда ревнаха и двамата. Мъжът – на пресекулки, хванал се за гърдите – занарежда, че всичките му ребра били потрошени и не можел да диша, а момиченцето, превито на две, се държеше за крачето и хленчеше, че не може да стъпва. Екипът от медици се убеди, че не съм пострадал сериозно, остави ме и се обърна към ромите.

    Ей, това, циганите, са друг народ! Всеки знае, че са по-емоционални, по-атрактивни, по-близки до природата, но и по-чувствителни. И предполагам, че тъкмо поради тази причина повече ги боли. Много ги боли. Сигурно много повече от нас. То не беше охкане, то не бяха стенания и плач, докато лекарят не обяви: „Спокойно господине, нищо ви няма. Ребрата ви са съвсем здрави, нямате счупвания и наранявания. Крачето на дъщеричката ви също е наред, съвсем здраво, ако не броим лекото ожулване на колянцето.”

    Отдъхнах си. Още веднъж благодарих на провидението, че нямаше пострадали и наранени. Колите все някак щяхме да оправим.

    Не след дълго пристигна Пътна помощ. Натоварихме колата ми на платформата и тръгнахме да се прибираме. Едва сега, при другия шофьор, в кабината на камиона му започнах да разбирам какво точно ми се беше случило. И ме хвана страх от това, какво можеше да се случи. Колко фина беше границата между тези две възможности!

    Дали беше добрият късмет да останем живи само с едната уплаха, или лошият – да сбъркам маршрута и да поема по другия, приготвен ми от съдбата?

    Дали беше урок, който трябваше да науча, или просто още един миг от вечната борба между доброто и злото?...

    © Кирил Тенев, текст и снимки

    © 2004 - 2016 Ekskurzii.com. All Rights Reserved.

    Please publish modules in offcanvas position.