Истанбул – раят за милионери, лакомници... и вампири


    Всичко в турския мегаполис е подчинено на алъш-вериша, вадят ти душата с памук
    30 лева излиза обилна вечеря за трима, за 15 закусвате супер


    © Сабина Маринова

    Задавали ли сте си въпроса, какви са приликите между българския и турския народ? Ако е така, сигурно сте стигнали до заключението, че едва ли могат да се изброят. Защото са много. Повече, отколкото очаквате на prima vista. Но ако трябва да се спрем на най-любимите ни две от тях, то това със сигурност ще бъдат невероятните, направо смайващи, гостоприемство и любезност, с които турците посрещат гостите си. Всъщност, с риск да дръпнем за опашките крайните националисти, може да се каже, че те дори надминават в това отношение. Защо ли? Ами, много просто. Липсват им широките прояви на станалата типична у нас българска набурсученост. 

    Истанбул, Турция

    Семейство Джемил и Ренгинар Кираз са още едно доказателство за казаното по-горе. И двамата са родени в България. Като деца са се изселили с родителите си. И двамата са млади, хубави, образовани, амбициозни. Ренгинар (или Рени, както я наричаме) работи като медицинска сестра, а Джемил е преподавател по философски науки в едно частно училище в Истанбул. Дотук – нищо странно, нищо особено, нищо, което да се набива в очи. Странното е в начина, по който стана запознанството ни преди тринайсет години. Запознанство, което по стечение на обстоятелствата прерасна в едно необикновено приятелство.

    Джемил, на когото България наистина много му липсва, поддържаше доста оживена кореспонденция с учителя си от детските години. Ходеше в Желязната църква, за да упражнява българския си и бе помолил възрастния човек да го запознае с някое българче. Именно чрез него стана срещата ни...

    И ето ни една щурава интернационална компания – аз, редакторката на Ekskurzii.com, Йоргос, гръцкият младеж, чиято страст е пътуването, и семейство Кираз – наши гидове в истанбулските потайности, с част от които ще се опитаме да ви запознаем!

    За хората, които разполагат с достатъчно пари, Истанбул е раят. В това се убеждаваме, докато кръстосваме космополитния град, наслаждавайки се на всяка секунда от удоволствията, които предлага. Мислим си, че всеки уважаващ себе си хедонист би умрял от завист, че не е на наше място в този момент. О, и още как!

    Първото, което усещаш още с пристигането си, е замайване. Смесица от звуци, вкусове и аромати, калейдоскоп от цветове и светлини, реклами и лица, сливащи се в безкраен човешки поток. Истанбул е град, белязан от милиони човешки съдби и от векове история, които безвъзвратно са оставили отпечатъка си върху него. По официални данни населението му наброява около 12 милиона души, но в действителност са може би около 14-15. Необичайно, но факт – информацията за това, колко квадратни километра е в действителност, се различава според различните източници. За да избегнем риска да бъдем неточни, ще кажем само, че територията му е огромна – нещо, несравнимо с нашите мащаби. Сега разбирате как се чувстваме, попаднали сред тази грандиозна пищност.

    Това е мегаполис на страстите. Всичко ври и кипи, продавачи се надвикват в хвалене на стоката си, чуват се клаксони, рев на автобуси и автомобили, по улиците бързат хора, говорещи на почти всички световни езици, костюмирани мъже, застанали на тротоара, настойчиво приканват минувачите да посетят заведението им...

    Според нашия гръцки приятел Йоргос животът е също тъй инфарктен, колкото е и в Атина. Само че в Атина е много по-лошо. Т.е. много по-голяма лудница, обяснява той с усмивка. Това е първото му посещение на Истанбул и първото му пътуване до Турция изобщо. Иначе е бил къде ли не – в България, в Италия, в Австралия, в Малта... Размерите и красотата на мегаполиса веднага го грабват и още в автобуса той започва да щрака лудо с фотоапарата си – кокетните разноцветни жилищни блокове на входа на града, красиво изографисаните къщи на заможните турци, луксозните административни сгради... Но гледката на изключително мизерните паянтови постройки, напомнящи на цигански квартал у нас, го натъжава. Там цари неописуема бедност. За обитателите им всяко утро започва с мисълта за прехраната. И в Истанбул, както и в България, не е рядкост да видиш хора, ровещи из кофите за боклук – за хартия или за някоя изхвърлена дреха. А след пазарен ден, когато земята е покрита с негодни за употреба плодове и зеленчуци, малко след падането на мрака, към опустялото тържище се прокрадват гладни сенки. Те обират не просто остатъците от чуждия алъш-вериш, а парченцата живот, останали от нечие задоволено охолство.

    Почти всичко в мегаполиса се подчинява на закона на алъш-вериша, обяснява Джемил, докато мъкнем багажа по улиците на красивия квартал „Султан Ахмет” и зяпаме джамиите. Очевидно дори аз! В последното се убеждавам сама, както ще разберете след минутка. А багажът (сигурно е ясно) не е никак малко. Дама съм. Обаче предвидливо съм оставила у дома късите поли и пищните деколтета. Не, че често нося такива, но дългата ми естествено руса коса и бялата ми кожа привличат достатъчно много внимание, че дори и по някое сочно „Машаллах!”, съпроводено от засукване на геройски оформен мустак. По-смелите дори се приближават, но не смеят да говорят с мен, а с Джемил, който, по всичко личи, има достатъчно поводи да си умира от смях. Заглеждат ме, разпитват го, понякога дори му предлагат пари. Ще ме купуват ли? В какви ли мерни единици? В Сахара сигурно щях да струвам N на брой камили, коне, кози и прочие чифто- и нечифтокопитни хайванчета. Трябваше да питам за предложената сума! Може пък да имам повод и да се гордея... А дали човекът не е решил да плати за естетиката да ми се порадва от една ръка разстояние? Като се поогледам, само това ми идва на ум. Облечена съм в блузка от сребърно кадифе с високо деколте и дълъг ръкав, нося обикновени джинси... и никакъв грим. Или е невероятно зажаднял за женска хубост господин с рентгенов поглед, или съм неустоимо секси. Така и не ми става ясно кое от двете е точно, но след любезния отказ на Джемил, мераклията ми се покланя и се оттегля изискано. Парадокс.

    Но да се върнем към алъш-вериша... Тук всичко става с пазарлък. Това важи дори  за лихвения процент в банките в зависимост от сумата, която депозирате. Впрочем, като говорим за банки, пари, валута чейндж и тъй нататък, първото, за което се сещаме, е правилото: никога, ама никога не обменяйте пари на улицата. Второ, предварително се запасете с турски лири още в България – в Истанбул почти не можеш да пробуташ левовете си, както сме се уверили лично при предишни посещения. Виж, еврото е друг шербет. Него го приемат навсякъде – досущ като английската кралица. Втора, силно уважавана парична единица доскоро беше доларът. Дори изчисляваха заплатите си в него. Наемите – също. За сведение просторният, уютен апартамент на семейство Кираз в кокетния квартал „Аджъбадем” в азиатската част на града им струваше $200 на месец. След здрав пазарлък, разбира се. Първоначалната искана от наемодателя сума беше два пъти по-голяма. Но пък и той си знаеше, че шансът да я вземе се равнява на този да направи страйк с червена кегла в „Ескалибур” в Пловдив. (Аз съм го правила! Случва се, yes. Но, предполагам, схващате накъде бия.) Е, освен ако не попаднеше на невинни, незапознати с турските нрави, беловлакнести агнеци като нас, които чинно плащаха всяка обявена за съдиране кожа. Джемил от своя страна със сигурност беше наясно, че няма как да смъкне още – до $150 например. Но за нас с Йоргос тъмните механизми на истанбулския пазарлък си оставаха неизследвана Индия. Така и не разбрахме защо, аджеба, след като тъй и тъй всеки знае реалната цена на дадена стока или услуга, т.е. колко може да получи и даде за нея, губи времето си в пазарлъци? Да оскубеш клиента сигурно е предимство. Но можеш да го сториш и по сума ти други начини. Съставихме си заключението, че на турците пазарлъкът просто им харесва. Обичат го и туй-то.

    Едно от нещата, които ни удивляват у тях, е начинът, по който се изразяват. Сладко. Любезно. Красиво. Вадят ти душата с памук, както се казва. И разполагат с времето си, сякаш е безкрайно. Почти веднага разбираме, че в Истанбул то е много разтегливо понятие. Бъдете нащрек. Кажат ли ви, че еди-какво си ще отнеме петнайсет минути, трябва да се настроите да чакате трийсет. Ако пък ви заявят (аларма, АЛАРМА!), че автобусът за България тръгва в 9.00 часа от „Пендик”, имайте едно и две, и три, и цялата математика до плюс безкрайност на ум, защото е съвсем вероятно да отпраши по-рано и да си останете с геврек в уста. Като нас. В крайна сметка потърсихме друга фирма и се върнахме по живо, по здраво, но напрежението и нервите си ги биваше. А щом съм в състояние да ви разказвам спокойно всичко това тук и щом мегаполисът още го има на картата, значи следващите поколения са просто длъжни да ме титулуват с „О, Просветлена!”

    И понеже споменахме „чейндж”, хубаво е да го правите в банка. А на турците отдавна са им спестени опашките в банките. Подобрената напоследък система у нас при тях бе факт още преди десетина години. Няма висене, няма изнервени хора. Взимаш номерче, сядаш в някое от удобните кресла, които са на разположение на клиентите, и чакаш да ти дойде редът. На Йоргос това не му направи впечатление, понеже в Атина положението открай време бе същото, но когато аз за първи път се сблъсках с тази картина се почувствах като съвременен Тарзан в цивилизацията, като бедуин в оазис, като циганче пред лавка с вкусотии.

    Кой каза „вкусотии?!” О, по отношение на тях нашият гръцки приятел безспорно е сразен и омагьосан. Защото даже по улиците на Атина не се продава храна в такива промишлени количества!

    А това направо си е комплимент за турците. (Братя елини, обичам ви, дума да няма, no hard feelings, нали? ;-) ) Защото е известно, че Гърция, бидейки под знака на Телеца, направо обожава да си угажда в кулинарно отношение. Истинска страст към храната и произтичащите от нея удоволствия. Напълно разбирам и се присъединявам към клуба. Обаче всеки редови грък би се шашнал от пилафа, дюнерите (знаете, че там им казват γύρος, но на кого ли му пука – с удоволствие бих омела и дюнерите, и γύρος-ите, и σουβλάκια-та, само ги дайте насам!), вегетарианските сандвичи, гевреците, рибата, пастите, тулумбите, кадаифите, баклавите, симитите, кестените, мидите и другите, непосилни за изброяване деликатеси, които се предлагат ей тъй, направо на улицата. Не, че в Гърция ги няма... но никъде няма да видите толкова много, ама наистина много храна чисто и просто на пътя. А тук дори не споменаваме за тази в хилядите сладкарници, закусвални, изискани ресторанти и заведения от всякакъв тип.

    Йоргос не правеше изключение и се ошашка от горепосоченото достатъчно, за да тежи с цели две кила повече само в рамките на два-три дни. Нашите домакини пък се шашнаха от апетита ни. Сигурно добре щяха да си направят сметката, кога да ни поканят отново. Нали щяха да им трябват спестявания, за да изпратят дъщеря си в колеж... Но, о, ужас! Желанието ни да опитаме буквално от всичко, край което преминавахме, се оказа технически неизпълнимо. Ето, затова сме на мнение, че човешките същества е трябвало да бъдат създадени най-малкото с осем стомаха. И един за всеки случай – за фанатичните ентусиасти. Или както би казала героинята от една книга: „Долу gourmet-то, то е за скучни и неумеещи да се радват на живота персони. Да живее хедонизмът в истанбулски стил!”

    (Следва продължение...)

    © Сабина Маринова, текст
    © Адриана Георгиева, снимки

    © 2004 - 2016 Ekskurzii.com. All Rights Reserved.