Дяволският мост



    ©
     Кирил Тенев           
     

    altЗалязващото слънце беше запалило огромна, огнена клада зад високите, скални чукари над нас. Самите те сякаш изгаряха в този пожар и хвърляха дълги, тъмни сенки, които потапяха в дълбока тайнственост реката, виеща се като огромна змия между тях. Бавно превземаха моста прехвърлил двата и бряга и го обгръщаха в мистика. Тъмнината го поглъщаше, а той сякаш напук продължаваше да се откроява с белия си камък и да стои там на мястото си – величествен, тайнствен и магнетичен. Гледам този мост от няколко часа. Като омагьосан съм и не мога да откъсна очи от него – сатанински красив сред този пущинак и спущащ се тъмен мрак – Дяволския мост. Казват, че името на когото и да е, на каквото и да е, никога не е случайно дадено.

              Гората наоколо зашумява, подухва вятър откъм тъмната част на реката, от към моста, а мен ме полазват тръпки. Дали от хладния полъх на вятъра или от зловещата красота на това диво място?

    - Как си, баща ми? Ще палим ли огъня? – пита ме тихо синът ми и още по-тихо и бавно присяда до мен като в църква. Мълчим известно време. И той е вперил очи нататък. Трябват ми още няколко минути да се отърся от магията.

    -         Да ставаме! Да запалим огъня и ще ти разкажа да моста.

    Вече съвсем се е стъмнило. Чукарите около нас са ни обгърнали като в скален юмрук и биха ни потопили в непрогледен мрак, ако не е малкото късче небе останало над нас с купища греещи звезди по него.Дали защото сме на това дълбоко и тъмно място, небето е кристално ясно, а звездите са големи и невероятно ярки.

    - Виж, баща ми! Ей я там Голямата мечка, до нея е Малката, а ей това там – сочи с пръст, – е Стрелец.

    Красота...

    Огънят се е разгорял хубаво, съчките пукат тихо и приятно, а пламъците му извиват диво, самодивско хоро от проблясъци и сенки по храсталаците зад нас. Разравям жарта настрани, колкото да направя място и хвърлям няколко къса сурово месо върху нея. Докато чакаме да се опече подхващам историята за моста или поне версия на легендата, която съм чувал за него.

    А тя разказва, че мостът е строен от трима братя зидари през 15 век. Трябвало е да свърже двата бряга на река Арда по стар път между Тракия, Цариград и Беломорието. Няколко пъти вдигали братята моста и макар да били ненадминати майстори, когато реката прииждала, бурните и води отнасяли настроеното като детска играчка. Събирали се братята, умували и накрая решили. Да вградят в камъка сянката на жена, духа и да бди и да пази градежа от зли сили, и от поройните води на реката. Да вградят сянка, но чия? И тримата били женени, имали семейства. Коя да бъде жената? Разбрали се да стане както е писано. През деня около обяд жените идвали при съпрузите си да им донесат храна и вода. Която булка първа дойде, нейната сянка да вградят. Прибрали се привечер по домовете, но двамата по-големи братя предупредили жените си да не идват на другия ден, а да си намерят някаква работа из двора. Малкият, който бил женен съвсем отскоро, много обичал младата си съпруга и също не искал да я изгуби, но не я предупредил, не и казал да не идва. Само заръчал да приготви един куп гозби, та дано се забави, дано не се справи навреме и да позакъснее. Но нали била млада и пъргава момата. Станала рано, омесила хляба, изпекла го, наготвила гозбите и рано на обяд първа пристигнала на строежа. Натъжил се малкия брат, но нямало как - обещаното, обещано. Вградили братята сянката и, а момата от този ден нататък закреяла, залиняла и не след дълго се споминала. Пренесъл се духът и в основите на моста и така от векове, та до днес. Още бил там да го пази от стихиите и от времето.

    Местните хора разказват, че в тъмни нощи, когато придойдат водите на реката и задуха вятър се чуват жални стонове от към основите на моста. И никой не може да каже дали идват от водата, или от камъка, или пък вятърът вие нейде между колоните му.

    Млъквам. Някъде в тъмното проплаква улулица*. Сръчквам огъня, а той лумва с буен пламък и изхвърля рояк искри нагоре към ярките звезди в небето. Някъде оттатък баира сякаш, за да продължи разказа забива тъпан. Бие бавно и протяжно, но пък се чува съвсем ясно и отчетливо.

    -         Рам… там-там… там… там-там. Рам… там-там… там...        

    Откъде идва този тъпан на това място? От кошара? В тия чукари? Или от къшла* в някоя малка махаличка из балкана? Някъде горе на високото имаше призрачно село с полуразрушени, но невероятно красиви каменни къщи. Дядовци – така се казва селото. Мислех си, че мястото е необитаемо и отдавна там не живее никой. Отчетлив и протяжен ритъмът се превръща в тъжна мелодия, от която ми настръхват косъмчетата по ръцете.

              Хапваме от изпеченото вече месо и още дълго си говорим за майсторите, керваните, хайдутите по тия места и дългите години властвуване на Османската империя.

              Лягаме да спим, а тъпанът продължава да бие бавно, протяжно и да носи над реката с призрачния си ритъм легендата за това дяволско място.

    ***

              На следващата сутрин стоях на брега, седнал на малко рибарско столче и се наслаждавах на първите утринни лъчи на топлото юлско слънце. Бях заметнал въдица в големия вир пред мен, но очите ми не бяха в плувката. Тя и без това не помръдваше в дълбоките му спокойни води. Гледах моста. Великолепен, огрян от слънцето, окъпан в светлина и сякаш пречистен от злите сили на нощта. Само студената и дълбока бездна на реката под него напомняше за тъмната му страна.

              Спомних си протяжния ритъм на тъпана от снощи и макар с утрото да беше заглъхнал, думкането още кънтеше в ушите ми. Така и не усетих как някак от нищото, незнайно откъде се появи невзрачен, слабичък и прегърбен старец. Макар и с бастунче, направи впечатление на жилав и пъргав човечец от ония, на които е невъзможно да определиш годините. Поздрави и застана близо до мен покрай брега. От торбичката си извади шише с навита по него корда, голяма кукичка, а на края ръждясала гайка за тежест. Сложи някаква стръв и заметна самоуверено. После приседна леко на торбичката си, просната на пясъка, кръстоса крака по турски и зачака с кордата в ръка. Усмихнах се под мустак: - “С тези ли примитивни такъми ще хваща риба? Стоя тук от близо час с модерна въдица и перфектна линия, а плувката ми така и не е мръднала, та той ли ?”

              Още не беше преминала ехидната ми усмивка, когато кордата в жилавите ръцете на стареца се изпъна рязко, а той занавива чевръсто влакното пред себе си. Извади едър кефал, голям близо лакът. Откачи го спокойно от кукичката, мушна го в торбата и отново заметна, сякаш нищо не беше се случило. Дори не ме погледна. Гледах го и не вярвах на очите си. А той спокойно бръкна в джоба си, извади кесия ситно нарязан тютюн, сви си тънка цигара, облиза я от двата края и запали. Примижа от удоволствие. И застина така в блажена усмивка, радвайки се на слънцето по лицето си и на удоволствието от цигарата. Стана ми неудобно да го гледам така. Отвърнах поглед и отново се отнесох по магнетичната гледка на моста пред мен. В това време лекият утринен ветрец довя до ноздрите ми свеж и невероятно приятен аромат на качествен тютюн, носещ се от цигарата на стареца. Обърнах се изненадан. Обикновено миризмата на цигарен дим, особено сутрин винаги ми е била много неприятна. Но този аромат беше съвсем различен. Не съм пушач, а редките случаи, в които съм запалвал цигара никога не са били толкова рано. А сега ми се припуши и то много. Не се сдържах и приближих до стареца.

    - Какъв е този тютюн дядо? Мирише страхотно!

    - Аа, тоя тютюн, си го правя аз момче. От него не давам на изкупчиите. Избирам го листо, по листо от най-хубавите и най-малките на върха на стеблото. Такъв няма да намериш - Джебел басма. Бръква в джоба си, вади кесията с тютюна и ми я подава – Искаш ли?

    Посегнах. Старецът дори предложи да ми свие, но отказах. Сега ако не пробвам да си свия сам цигара, кога? Направих го и стана, не така тънка и фина като на стареца, но стана. Запалих. Очаквах силен и остър вкус, но се изненадах от леко и приятно усещане като от скъпи цигари. Неволно замижах и аз. Благодарих и запушихме двамата, умълчани и загледани в моста.

    - Много кръв се проляла по тоя мост, момче, и много народ се е затрил, докато го направят. – чух да казва старецът и го погледнах учудено – Ама пък виж го на, не е мръднал от близо петстотин години. Нашите хора му викат Шейтан кюпрю. От всичката тая кръв дявола се е вселил в него и го пази. Затова и след залез слънце не замръкваме край него.

    - Чакай! За каква кръв говориш? Не са ли вграждали майсторите сянката на булка, тя да го пази?

              - Това е вашата легенда момче. Ние мюсюлманите имаме друга история. Научил съм я от моя дядо, а той пък от неговия. През петнайсети век султанът наредил да се направи мост на това място по пътя за Стамбул. Пратил най-добрите майстори, трима братя да го направят. Дигали те моста, правили, но като прииждала реката все го събаряла и отнасяла камъка. Разсърдил се султанът и им рекъл, че ще им отреже главите ако не са готови до година. Сбрали се тогава майсторите уплашени. Умували, мислили и измислили. Да бъркат хоросана с кръв, та да стане по-здрава спойката с камъка. Ама от къде толкова кръв? Тогава решили, който пътник дойде до моста преди да е готов, да го колят, а кръвта му да ползват за градежа. Така и правили, а телата хвърляли в дълбоките води на вира под тях. Много народ затрили братята, но мостът наистина станал и бил готов навреме. Дали от кръвта са станали по-яки темелите не знам, но от всичката тая мъка, от душите на умрелите и не погребаните им тела се родил черен и зъл дух, който обитава най-дълбокото място на вира точно под моста. А когато прииждат водите на река Арда, тоя дух изскача от там, голям и огромен. С гърба си и с двете си ръце подпира колоните му, за да не го отнесе водата. Така до ден днешен. В такива нощи на бурна вода, хората са го чували как се смее със сатанински смях под моста. Дяволска работа. Шейтан кюпрю.

              Млъкваме и двамата вперили очи в моста. По някое време кордата в ръцете на стареца се изпъва отново, а той умело издърпва навън следващия голям кефал.

    -Аз ще си вървя. Две риби са ми достатъчни за обяд и вечеря. Хайде! Със здраве момче!

    Старецът си тръгва, а с него изчезва и превъзходния аромат на скъп тютюн. Но пък оставя след себе си още една легенда за Дяволския мост. Друга, различна история, но пък с много съвпадения и прилики. Като двете ни религии – християнска и мюсюлманка. Не го попитах за тъпана.

    Мостът.

    След обяд си тръгваме и ние. Пътят ни води нагоре към изоставеното, призрачно село, но мислите ми са още там, на реката и Дяволския мост. Прехвърлил е двата бряга на река Арда, но не свързва само тях. Свързал е два народа, две религии и две култури. Прехвърлил е сякаш двата бряга на времето, като мост от миналото през настоящето и към бъдещето.

    Божествен мост.


    • * Улулица – птица от семейство Совови.
    • * Къшла – лека стопанска постройка в Родопите, направена от леки материали, най-често слама и колове.


     alt