Рибарска вечер в Бориславци

    © Кирил Тенев

     

    На разходка с Траби © Кирил Тенев   Винаги съм обичал риболова, но пък никога не съм имал претенциите да бъда особен капацитет в тази област. Не мога да се похваля нито със значителни познания, нито с големи количества и размери на уловената риба, нито с притежаваните от мен рибарски такъми. Затова пък като любител риболовец имах нещо много ценно, предизвикващо завист у мнозина колеги – имах трабант. Този нищо и никакъв картонен автомобил беше просто невероятен за тази цел. С лекото си, малко и непретенциозно купе той бе способен да преодолее всякакви препятствия, да се провира през тесни места, откъдето и джип не можеше да мине. А ако някъде се случеше да забуксува или да затъне, не беше никакъв проблем – човек можеше и сам да си го избута от калта. 

    Случвало се е с тази кола да се измъквам от невероятни дупки в буквалния смисъл. Като онази дупка насред една ожъната нива. Рано сутрин, забързани с колегата да изпреварим изгрева, с разпънати въдици на уреченото място, изоставихме черния, утъпкван път към язовира и хванахме направо през нивата. Там някъде, незнайно от кого и защо, беше изкопана въпросната яма. Може би военните са правили нещо като окоп. Житото пораснало, комбайнът минал и подстригал класовете в дупката наравно с тези от нивата.  На развиделяване и на фарове е невъзможно да усетиш разликата в терена. Така трабантът заби муцуна, изправен перпендикулярно под ъгъл почти 90 градуса в дълбоката дупка. Двамата с колегата се друснахме и поуплашихме здраво, но се разминахме само с изненадата и абсурдността на ситуацията – насред сто декара нива да има една дупка и ние да паднем точно в нея. Рибарският ни будалък и ентусиазъм ни спаси. Напънахме здраво мускули и двамата сами успяхме да избутаме колата обратно на равното.

    Въоръжен с този автомобил, съм имал предимството пред останалите въдичари да стигам до непристъпни, девствени места, където и рибата, бидейки спокойна, е била по-лесен улов.  Така през зимата на 1996-1997 година намерихме местенце със стръмни скали и дълбоки води на язовир Ивайловград – близо до село Бориславци. Там попаднахме на голям пасаж с едри екземпляри скобар (алай) и почти цялата зима се радвахме на прекрасен улов. Мястото беше доста закътано, другите рибари не го бяха го открили, а и ние двамата го пазехме в дълбока тайна, че научат ли го, край на хубавата слука. Всъщност със затоплянето на времето и настъпването на пролетта този край неизбежно дойде сам. Скобарът изчезна някъде и последният ни излет бе пълен провал. От сутринта до ранния следобед на съботния ден нямахме и по една уловена рибка. Канехме се да тръгваме, когато някъде отдолу се появи лодчица с местен рибар от селото.

    - Ей, вие бракониерите! – провикна се той от лодката. - Не знаете ли, че тук риболовът с въдици е забранен, позволено е само с мрежи, ха-ха-ха.

    Човекът слезе на брега и дойде при нас. Заговорихме се, за рибата, за язовира, за някогашни славни подвизи, както си е редно между рибари. Но времето през ранната пролет е променливо. Застудя, задуха леден вятър и човекът предложи да прибираме въдиците и да ни води на гости в селото. Той имал малко хваната риба и щял да ни даде от неговата, пък и с чудно греяно винце можел да почерпи. Е, този довод ни обезоръжи съвсем, а нямаше да бъде лошо да се сприятелим с местен човек и да имаме винаги точна информация за рибата в този район на язовира. 

    Тръгнахме. А по пътя към селото стана ясно, че ще ходим в селската кръчма. Лъхна ме леко разочарование от представата за такова място – опушено помещение, с мръсен под, дървени маси без покривки и провесени мухоловки по висящите от тавана мъждиви лампи. И дежурните картаджии, с поне няколко алкохолици около тях. Така заформилата  се картина в съзнанието ми никак не беше приятна и затова изненадата ми беше пълна, когато вместо на очакваното от мен място човекът ни накара да спрем пред оградата на подредено селско дворче, с приветлива къща и голям гараж до нея. Точно към този гараж се запътихме по плочника през двора. А там изненадата наистина беше пълна. Още от вратата ме лъхна мека, уютна топлина от огромна камина разположена в изключително приятна, битово обзаведена механа. Подът бе постлан с домашно тъкани селски черги, рогозки и губери по стените, мамули царевица и плитки сушен пипер като украса и декорация. А в камината, в тази огромна камина, гореше нажежен, целият до червено, също толкова огромен пън. Носеше се аромат на горено дърво, на бор, на билки и на печено месо. В заведението нямаше още никой, но ни посрещна ведра и усмихната жена, явно стопанката на това чудно място:

    - Какво ще пиете, момчета?

    - А ти какво вино имаш?

    - Ами, домашно.

    - А каква ракия ?

    - Домашна –  гласеше лаконичният отговор, придружен с видимо задоволство и от двете страни.

    - А каква салатка ще предложиш на гостите, буле? – смигна дяволито новият ни познайник.

    - Ами каква?  Сами видяхте, в градината вече има и лук, и прясна маруля.

    - Айде тогава, сипвай по една ракия, режи салата и дай да опържат ей тая риба, за мезе на винцето. А, тури в салатата и по едно парче от онуй, козето сирене, дето вие си го правите.

    Като слушах поръчката, ми стана ясно, че се заформя тежък мохабет, но просто не знаех какво още ни очаква.

    - Тази вечер ще имам гости – предупреди ни стопанката, докато наливаше ракиите. - Ония хора от Родопите, дето са тук за тютюна. Пека им агне във фурната, но вие си стойте. Място имам за всички.

    Тъкмо се сгряхме от приятната топлина на камината и хубавата ракия, тъкмо потръгна разговорът за рибарски подвизи и за огромни шарани, и още не допили първи чаши, започнаха да пристигат гостите. Откъде се изсипаха тия хора, не знам, но напълниха заведението – най-вече с усмивките си и настроението, което донесоха със себе си. Бяха около  петнайсетина души, мъже и жени. Седнаха си кротко на масата, поръчаха питиетата си подхванаха разговор без излишна глъчка и шумотевица. Улисани в нашите си рибарски истории, почти щяхме да ги забравим ако не беше печеното агне, което явно вече готово, извадиха от фурна, някъде изпод камината. Пренесоха го триумфално през масите и положиха царствено пред Тартора на групата. Дали защото бяхме гладни, дали от друго, но и ние втренчихме поглед в агнето, а гледката към него бе невероятна. Препечената до златистокафяво кожичка, приятно заоблените бутчета, белият ориз с пресен лук и подправки наоколо отделяха тънка и ароматна пара, която се виеше и изпълваше заведението с приказен аромат на вкусно месо, на билки и огън. Тъкмо посягах към чашата, за да преглътна слюнка, когато от тарторът на групата се привикна весело:

    - Ей момчета, вземете си чашите и идвайте при нас да хапнем от агнето, пък и да попеем после, както си му е редът!

    Не ни трябваха много увещания. Отидохме, ръкувахме се с хората, запознахме се, благодарихме за гостоприемството и седнахме при тях. Скоро от агнето не остана почти нищо, но пък и присъстващите взеха доволно да се поизпъват по столовете. И тогава започна магията. Откъде изкараха гайдите – не една, а цели три? Откъде изкараха тия гласове? Стоях и слушах, и не вярвах на ушите си. Някой донесе тъпан. Не бяха ония добре познатите на цяла България родопски песни, не и бяха песни, които някога изобщо бях чувал, но ме грабнаха и омаяха като заклинание. Групата явно не пееше за първи път заедно. Пееха хорово, а също и солово, сякаш се надпяваха един над друг; някой извисяваше глас над останалите, а после друг подемаше. Пееха с пълно гърло, с цяло сърце и душа. А гайдите – уж бяха само три и тъпан, – но имах чувството, че всичките сто каба гайди на Родопа планина са се събрали в тая механа!

    Не помня колко вино изпихме, но помня, че и аз пях родопски песни, и играх родопски хора с другите.

    Осъмнах в малка стаичка, спретната и прибрана. Събудих се от свеж аромат на мащерка, на маточина и букет от други билки, в който се преплиташе този на прясно приготвени колачета.  Новият ни приятел явно ни беше прибрал у дома си. Бяхме спали в къщата му. А майка му, възрастна жена на преклонна възраст, бе приготвила закуска – топли колачета, козе сирене, горски пчелен мед и чай от собственоръчно събрани билки. Трогна ме това гостоприемство на добродушните селски хорица. Посрещнаха ни, нагостиха ни и ни изпратиха като близки роднини, с бурканче мед за армаган на децата. Прочутото българско гостоприемство.

    С трабанта пак ходя на риба, макар и рядко, затънал в дребните проблеми на модерното ни ежедневие. Пак търся непристъпни терени, обикалям, ала рибата се поизгуби – няма я дори в закътаните, дълбоки места като онова до село Бориславци. А и добрите хора вече не са същите. И те се позагубиха като рибата в язовира и козето сирене. Намират се все по-рядко и все по-трудно. Като прочутото българско гостоприемство...

     

    © Кирил Тенев, текст и снимки

     

    © 2004 - 2016 Ekskurzii.com. All Rights Reserved.