Задавали ли сте си въпроса, какви са приликите между българския и турския народ? Ако е така, сигурно сте стигнали до заключението, че едва ли могат да се изброят. Защото са много. Повече, отколкото очаквате на prima vista. Но ако трябва да се спрем на най-любимите ни две от тях, то това със сигурност ще бъдат невероятните, направо смайващи, гостоприемство и любезност, с които турците посрещат гостите си. Всъщност, с риск да дръпнем за опашките крайните националисти, може да се каже, че те дори надминават в това отношение. Защо ли? Ами, много просто. Липсват им широките прояви на станалата типична у нас българска набурсученост. 

Семейство Джемил и Ренгинар Кираз са още едно доказателство за казаното по-горе. И двамата са родени в България. Като деца са се изселили с родителите си. И двамата са млади, хубави, образовани, амбициозни. Ренгинар (или Рени, както я наричаме) работи като медицинска сестра, а Джемил е преподавател по философски науки в едно частно училище в Истанбул. Дотук – нищо странно, нищо особено, нищо, което да се набива в очи. Странното е в начина, по който стана запознанството ни преди тринайсет години. Запознанство, което по стечение на обстоятелствата прерасна в едно необикновено приятелство.

Джемил, на когото България наистина много му липсва, поддържаше доста оживена кореспонденция с учителя си от детските години. Ходеше в Желязната църква, за да упражнява българския си и бе помолил възрастния човек да го запознае с някое българче. Именно чрез него стана срещата ни...

И ето ни една щурава интернационална компания – аз, редакторката на Ekskurzii.com, Йоргос, гръцкият младеж, чиято страст е пътуването, и семейство Кираз – наши гидове в истанбулските потайности, с част от които ще се опитаме да ви запознаем!

Желаете ли да се отправим на едно кратко, но вълшебно пътешествие до Египет? Просто затворете очи и потънете в чувството... Някои от вас ще си спомнят. Великолепие. Древност. Прах и пясъци. Изтлели папируси. Голотата на робите и жреците с прекрасни тела, сякаш излети от бронз... Древна култура, която, както се твърди, е пряк наследник на тази на атлантите. Вярвате ли в това? Взрете се в невероятните й чудеса и преценете сами...

© Кирил Тенев

Прибирах се. Бях в старата столица Търново и ми престоеше преминаване на Балкана по пътя към Хасково. Денят беше хубав, топъл и свеж майски следобед. Пътят сух и чудесен за пътуване. Не знам само кой дявол ме накара да сменя обичайния си маршрут. Вместо през лекия, приятен Хаинбоаз някак без да искам свърнах към Габрово и прохода Шипка. Не обичам този проход още от времето, преди да взема шофьорска книжка, когато съм минавал през него с баща ми. Не го харесвах заради многото остри завои и пъхтящите тежкотоварни автомобили по тях. “Нищо – помислих си, – скоро не съм минавал оттук. Тъкмо ще разнообразя маршрута. Толкова години подред – Русе-Хасково все през Хаинбоаз, този път нека да е по-различно.” Настъпих педала на газта и поех спокойно към прохода.

Както винаги Балканът ме посрещна с чудесни гледки към зелените си склонове и баири. Въздухът – свеж, изпълнен с аромати на цветя и горски билки – ме накара да отворя прозорците на колата и да намаля скоростта до приемлив минимум така, че да не преча на никого. Автомобилът ми беше в перфектно състояние, двигателят работеше чудесно с предостатъчна и дори излишна мощност за стръмното изкачване към превала. Радвах се как леко и безпроблемно влизам в поредния завой и излизам без никакво затруднение. Дори започнах да се чудя защо ли толкова много съм отбягвал този проход, след като явно не е чак толкова труден и опасен за преминаване. Подсмихнах се под мустак и затананиках някаква песничка заедно с радиото. Имам си една любима фраза, за която често се сещам: „Щастието не е на върха на планината, а по пътя до там.” В този момент бях щастлив и се радвах на изкачването към върха. Но по този път има опасности, трябва да се внимава, а аз забравих това правило, омаян от красотата на природата, аромата на билките и птичите песни...

Винаги съм обичал риболова, но пък никога не съм имал претенциите да бъда особен капацитет в тази област. Не мога да се похваля нито със значителни познания, нито с големи количества и размери на уловената риба, нито с притежаваните от мен рибарски такъми. Затова пък като любител риболовец имах нещо много ценно, предизвикващо завист у мнозина колеги – имах трабант. Този нищо и никакъв картонен автомобил беше просто невероятен за тази цел. С лекото си, малко и непретенциозно купе той бе способен да преодолее всякакви препятствия, да се провира през тесни места, откъдето и джип не можеше да мине. А ако някъде се случеше да забуксува или да затъне, не беше никакъв проблем – човек можеше и сам да си го избута от калта. 

Случвало се е с тази кола да се измъквам от невероятни дупки в буквалния смисъл. Като онази дупка насред една ожъната нива. Рано сутрин, забързани с колегата да изпреварим изгрева, с разпънати въдици на уреченото място, изоставихме черния, утъпкван път към язовира и хванахме направо през нивата. Там някъде, незнайно от кого и защо, беше изкопана въпросната яма. Може би военните са правили нещо като окоп. Житото пораснало, комбайнът минал и подстригал класовете в дупката наравно с тези от нивата.  На развиделяване и на фарове е невъзможно да усетиш разликата в терена. Така трабантът заби муцуна, изправен перпендикулярно под ъгъл почти 90 градуса в дълбоката дупка. Двамата с колегата се друснахме и поуплашихме здраво, но се разминахме само с изненадата и абсурдността на ситуацията – насред сто декара нива да има една дупка и ние да паднем точно в нея. Рибарският ни будалък и ентусиазъм ни спаси. Напънахме здраво мускули и двамата сами успяхме да избутаме колата обратно на равното.