Градове, села и курорти в България

Зверино

Село Зверино се намира в Северозападна България община Мездра, област Враца, в живописния пролом на река Искър. Районът е бил населяван от древни времена от траки, а по-късно от славяни и прабългари. За село Зверино се носят много легенди. Според една от тях то е кръстено на рицар, който по време на кръстоносните походи се залюбил с хубавица от тогавашната махала (не се знае какво име е имала преди това). Рицарят се казвал хер Зерн и след като се оженил за момата, отишъл да живее от другата страна на реката. Скоро край него вдигнали къщи и други колибари, а местното наречие твърде бързо преиначило чуждото име Зерн на Хер Звер. По други данни името Зверино дошло от местен хайдутин - Нено, който първи се осмелил да се пресели в местността с младата си и хубава жена. Земята там била плодородна, но народът се страхувал, защото освен вълци там вилнеели и кърджалии. Кръстили първият смелчак Звер Нено, а по-късно започнали да наричат цялото село Зверино.

Днес Зверино е известно с невероятната природна красота.

Народното читалище "Факел" в селото води началото си от 1926 година. През годините към читалището са работили множество художествени колективи: народен женски хор, танцови състави, младежки духов оркестър, група за художествено слово, театрална група, вокално - инструментални състави и др. В момента библиотечния фонд наброява 19 600 тома.

Ивайловград

Първите сведения за днешния Ивайловград са от ІХ-Хв. През Средновековието на мястото на с. Лъджа (сега квартал на Ивайловград) се е издигала крепостта Литица (Лютица). Градът е бил разрушен при навлизането на османските турци на Балканите. По време на турското робство тук и през епохата на българското Възраждане сведенията за града са оскъдни.

След Освобождението на България от османска власт, според решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., районът на Ивайловград остава в пределите на турската държава. През 1912 г., по време на Балканската война, Източните Родопи попадат в оперативния периметър на Отделната сборна конна бригада под командването на генерал-майор Александър Танев.

През лятото на 1913 г. в Гюмюрджинска област е образувано т. нар. Гюмюрджинско автономно управление с председател Хафъз Сали. На планомерното изтребление на българския национален елемент в Беломорска Тракия дипломатично се придава неофициален характер. На изтребление са подложени и българите в околните села. Освен това са унищожени стотици къщи и стопански пристройки, църкви, училища, читалища. Избити са и местни административни, църковни и просветни дейци. Само намесата на 28-ми пехотен полк и четите на прославените тракийски войводи Димитър Маджаров и Руси Славов предотвратява тоталното обезбългаряване на Ивайловградския край. Чак след това той започва мирния си живот като един от предните бастиони на българската държава, присъединен към териториалния патримониум на България.

След подписването на мирните договори е възобновен процесът на политическото, административното, просветното и културното развитие на Ивайловград. Създават се институциите, организациите, ведомствата и структурите на българската държавност.

Днес Ивайловград е известен с изключително богатото си културно-историческо наследство - 50 паметника на културата, от които 26 църкви. Някои от най-известните паметници са античната вила Армира от II-IV век, "Голямата могила" край село Свирачи, средновековната крепост Лютица (Мраморният град), както и едноименния язовир Ивайловград.

Сатовча

Село Сатовча се намира в Югозападна България в крайните части на Югозападните Родопи. Според народното предание с. Сатовча е съществувало преди падането на България под османско иго под името Сватовица или Сатовица. Местните жители се заселили в днешното село за по-голяма сигурност. Наименованието на селото вероятно произлиза от старобългарската дума съд (пчелна пита с мед) или от личното име Сато. Споменава се в османските регистри още през втората половина на ХV век. През 1844 г. е построена църквата “Св. Неделя”. През 1873 г. е открито първото килийно училище в селото, а през 1893 г. - новобългарско светско училище, а по-късно и читалището. Около селото са открити редица антични некрополи и останки от антично и средновековно селище, обявени за паметници на културата. Намерени са материали от римската епоха и ранното средновековие. Днес чистотата на въздуха, водните басейни и почвите определят района като един от екологично най-чистите в страната.

Село Енчевци

Село Енчевци се намира на 7 км. от центъра на Трявна. Селото предлага идеални условия за почивка – тишина, чист въздух, широколистни и иглолистни гори и китни поляни подходящи за разходки, излети, пикници, бране на гъби, билки и др. От с. Енчевци има маркирани туристически пътеки до с. Боженци, х. Бузлуджа и Етнографски музей Етъра. Пътя от Трявна до с.Енчевци е асфалтиран и предлага идеални условия за колоездене. Църквата Св. Успение Богородично в с. Енчевци е паметник с национално значение, недействащ храм. Строен е от големият тревненски майстор Уста Димитър Сергьов. Иконостасът е изрязан от поп Койо Витанов - един от най-бележитите тревненски зографи. Оригиналните икони са снети и се съхраняват в Музея за резбарско и зографско изкуство в Трявна.

Драганово

Село Драганово е възникнало в края на ХII - началото на XIII век и носи името на основателя си – Драган, живял още преди турското робство. Драганово е разположено край река Янтра на десния й бряг, община Горна Оряховица. Поминъкът е бил земеделие, животновъдство, градинарство и риболов. Но тъй като населението е било многочислено, било много трудно да се изхранва с тия занаяти. По-будните и предприемчиви са се насочили към гурбетчийство. Хората започнали да закупуват земя за градинарство и много от тях се установяват там за постоянно. Много от местните жители се установили в Унгария, Австрия, Чехия, Полша и Австралия. Останалите в Драганово хора се занимавали предимно със земеделие и животновъдство. Днес в селото живеят около 3000 души. За духовното богатство на хората свидетелства Народно читалище Съединение-1888, основано в селото през 1888 г. от Петко Коларов (баща на Асен Разцветников), Марин Пенков, Петър Попатанасов и Иван Бочев. Там Димитър Папазов ръководи смесения хор за школувано пеене, от който по-късно се обособяват: женския хор за школувано пеене с диригент Пламен Кабакчиев и мъжки хор с ръководител Димитър Славов. В момента към читалището действат мъжки хор; женски народен хор; група за стари градски песни; група за църковни песнопения; театрален състав; детски театрален състав.